Първата световна война
Още не съвзела се от националната катастрофа, България се озовава близък съсед на избухналата Първа световна война. На 28 юни 1914 г. в Сараево е убит Франц Фердинанд, който е австро-унгарски престолонаследник. Месец по-късно на 28 юли Австро-Унгария обявява война на Сърбия. Така започва войната - от една страна стои Съглашението, състоящо се от Франция, Англия и Русия, а от друга - Централните сили - Германия и Австро-Унгария. На 6 септември 1915 г. България сключва договор с Германия, с който се определят териториалните придобивки на България след края на войната. Сключен е също и българо-германо-австро-унгарски договор. Под германско въздействие Турция отстъпва територия в района на Димотика, равна приблизително на 2500 кв. км, също се сключва съюзен договор между двете страни. На 23 септември в царството е обявена мобилизация. На 4 октомври дипломатите на Англия, Франция и Русия в ултимативен тон искат от българското правителство да се деангажира от съюза си с Германия и Австро-Унгария, но им се отговаря, че подобно съглашение няма. На 14 октомври 1915 г. с манифест на цар Фердинанд България обявява война на Сърбия с основна цел да освободи българите, намиращи се под сръбска власт. След като само преди 2-3 години българите са изпуснали питомното, сега се втурват подир дивото. На 16 октомври Англия и Франция обявяват състояние на война с България, а 3 дни по-късно това прави и Русия. България се включва във военния конфликт в момент, когато Дарданелската операция на англичани и французи не е още завършила. Операцията започва през февруари 1915 г. и завършва в началото на 1916 г. Така че от голямо значение за Турция е изборът на България, но голямо е значението на българския избор и за Сърбия, която не желае да направи реални отстъпки в Македония и сега трябва да понесе българското решение. Българската армия започва военните си действия срещу сръбската и я отхвърля на Косово поле, където сърбите търпят поражение, но не такова, че да бъдат неутрализирани, а една част от сръбската войска през Албания се добира до Адриатика, откъдето посредством кораби от Франция и Италия е евакуирана на о. Корфу, където е реорганизирана и по-късно се включва в бойните действия срещу България. На помощ на сърбите идват англо-френски войски, но българската армия се справя и с тях. Съглашенците се оттеглят на гръцка територия, а българската армия по внушение на Германия спира и не навлиза на гръцка територия, за да се постигне пълно унищожение на съглашенските военни формирования. Това обстоятелство води до създаването на една силна и добре екипирана съглашенска армия. От август 1916 г. до декември същата година се водят ожесточени боеве на македонския фронт. Желанието на командващия съглашенската армия, към която вече се е включила реорганизираната и екипирана сръбска армия, е да направи пробив в Македония и да осъществи контакт с руската армия. Военните действия в Македония от втората половина на 1916 г. се отличават по своята кръвопролитност. Боевете за Каймакчалан и при завоя на р. Черна са изключително ожесточени. Въпреки ширещата се спекула в тила и недостига на продоволствия за българската армия войниците проявяват характер и мъжество и не допускат пробив от страна на врага. Румъния, която до този момент е спазвала неутралитет, се определя на страната на Съглашението и в края на август обявява война на Австро-Унгария. Българската армия, разположена край българо-румънската граница, настъпва в Добруджа и след като превзема добре укрепената тутраканска крепост, продължава хода си. На помощ на българите са изпратени и турски войници и така те отблъскват съюзените румъно-руски части на укрепената линия при Кубадин. След ожесточени боеве Кубадинската позиция е завзета от българите, а противникът - изтласкан. Така българската армия заема не само Южна Добруджа, а и Северна. През пролетта на 1917 г. съглашенските части отново правят опит да пробият българските позиции при Дойран и при р. Черна, но отново търпят неуспех, въпреки че армията им се е увеличила значително и е добре екипирана. Дойранската епопея остава в българската военна история като един от най-ярките примери за храбростта на българските воини. В Гърция стават промени - кралят абдикира, а правителството минава на страната на Съглашението. Но най-доброто, което можеше да се случи за Съглашението, бе включването на САЩ на 3 април 1917 г. във войната на тяхна страна. Въпреки германските уверения, че с помощта на тоталната водна война военният успех на Централните сили ще дойде бързо, на практика това не става. На 7 ноември 1917 г. в Русия се извършва революция и начело на държавата застават комунистите с лидера си В.И. Ленин. Новите руски управляващи са за сключване на мир, но останалите страни от Съглашението са на друго мнение и така Русия започва сепаративни преговори за сключване на мир със силите от Четворния съюз. Русия окончателно излиза от войната с подписания Брест-Литовски договор на 3 март 1918 г. На 7 май 1918 г. се подписва Букурещкият договор, по силата на който България получава Южна Добруджа и само една част от Северна, а останалата част от Северна Добруджа остава под общо управление. България се оказва излъгана от Централните сили по отношение на териториалните си аспирации. Вижда се, че Германия и Австро-Унгария преследват единствено своите интереси и не се впечатляват особено от българската позиция. На 18 юни Радославов е заменен, като негов заместник монархът вика лидера на демократите Ал. Малинов, който се ангажира да състави правителство. Малинов отправя покани до опозиционните партии, но не е изненадващо, че почти всички не приемат предложението да влязат в кабинета. При такова положение на 21 юни 1918 г. Малинов съставя правителство. На 14 септември 1918 г. съглашенските войски започват офанзива и на 18 септември извършват пробив в участъка на Добро поле. Но в други райони на фронта, както се получава при Дойран, съюзниците и особено англичаните търпят жестоко поражение от българското оръжие. България изпраща в Солун делегация с ръководител финансовия министър Андрей Ляпчев и на 29 септември се подписва Солунското примирие, с което фактически България капитулира, а 100000-на българска армия остава като заложник на запад от скопския меридиан. Останалата българска войска трябва да освободи заеманите македонски земи и да бъде демобилизирана. На 3 октомври цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис. След поражението при Добро поле войнишкото недоволство избухнало под формата на въстание. От 24 септември започва придвижване на разбунтувани войнишки части към старите предели на България. Въстаниците превземат Главната квартира, намираща се в Кюстендил, и задържат офицерите, които са там по това време, но по-късно ги освобождават. Пуснатите от затвора и изпратени при въстаниците земеделски лидери Стамболийски и Даскалов не могат да усмирят войниците. Тогава Р. Даскалов застава начело на бунта и на 27 септември в Радомир се обявява т.нар. Радомирска република. Въстаниците тръгват към столицата, за да свалят управляващите без да знаят, че софийската отбрана е укрепена и от немски военни формирования. На 28 септември край Захарна фабрика е спрян влак, превозващ ранени войници и граждани, който е подложен на опустошителен обстрел. Много невинни българи са застреляни. Това е акт на жестокост от страна на управниците. Братоубийствените боеве за София се водят на 29 и 30 септември. Правителствените военни части успяват да разбият разбунтувалите се войници. Хиляди войници загиват край столицата, много са арестувани и изпратени в затворите.
