Адекватна ли е българската външна политика през Втората световна война?

Българската външна политика в навечерието и през Втората световна война е въпрос, който е занимавал и ще продължи да вълнува историците и за в бъдеще. Безспорно това е един от най-интересните периоди от новата ни история.

България не може да си позволи собствена външнополитическа линия в посочения период, тъй като нейното статукво е определено 20 години по-рано с подписването на Ньойския диктат, по силата на който от българската държава са откъснати исконни български парчета земя. Пак по силата на този диктат страната ни трябва да плаща непосилни репарации. Защо се стига до този диктат, е друг въпрос, но трябва ли победителките да накажат по толкова жесток начин загубилите Първата световна война и по този начин да положат основите на следващия опустошителен военен конфликт? Помъчиха ли се победителките в междучасието между двете големи войни да привлекат България на своя страна? Разбира се, че не. Те подкрепяха съседите на България, които бяха готови във всеки момент да се разправят със своята слаба съседка, ако тя прояви признаци на ревизионизъм.


При тази обстановка странно ли е, че българските управляващи виждат единствен лъч светлина в Германия, която губи Първата световна война и която също е наказана от победителите - Англия и Франция. Но Германия е Велика сила, а България не е, и затова трябва внимателно да преценява всеки свой ход. Като че ли съвсем резонна е българската политика, която все повече се прогерманизира. След като Англия и Франция не желаят да спечелят държавата ни на своя страна, а по отношение на сближение със СССР управляващите в София не желаят и да чуят, то единственият път изглежда, че е довчерашната злополучна съюзница Германия.


Именно чрез Германия България може да търси решение на своите ревизионистични планове. Българските управляващи начело с цар Борис ІІІ са извънредно предпазливи да не направят погрешна стъпка и да хвърлят страната във войната. Случайно или не, през лятото на 1939 г. в Берлин, Москва, Париж и Лондон се озоваха български политици. А само след година България си възвръща по мирен път Южна Добруджа. Тази територия България приема от Германия, а не от СССР или Англия, които също признават справедливите български ревандикации. Това бе може би най-яркото доказателство, че България искаше да върви с Райха, а не с някоя друга Велика сила. Но дори българското желание да бе различно, то нямаше как да се реализира, тъй като Англия едва си поема дъх от германските атаки, а за СССР царят не иска и да чуе. Той още помни какво се случва с последния руски император и негов кръстник след Октомврийската революция. През цялата война българските управляващи съумяват да предпазят България да стане театър на военни действия и ако не бе безумието на управляващите да обявят война на Англия и САЩ, тя можеше да избегне опустошителните бомбардировки от 1943-1944 г. Наградата на България за ролята й на немски сателит са нови територии, към които страната ни има справедливи претенции. Но Германия не желае да реши българските териториални въпроси, а предпочита да държи управляващите в шах, като единствено предоставя за администриране новите земи. След края на войната Германия щеше да пречертае новите граници. Дали тогава България щеше да бъде задоволена, само можем да гадаем, но като се има предвид, че тя играеше ролята си на сателит нелошо, но и не така, както желаеха в Берлин, има известни съмнения, че немците биха задоволили изцяло българските териториални искания.


Преломът във войната през 1943 г. поохлажда ентусиазма на българските политици с прогермански настроения, а след смъртта на царя гардът съвсем пада. Още повече че царската смърт идва след посещение при Фюрера, това дава основание за разпространяване на слухове за насилствена смърт. От своя страна германците също започват да разпространяват версии за смъртта на царя и по такъв начин и до днес витае съмнение за неестествената царска кончина. На базата на известните исторически материали може да се заключи, че смъртта на царя е по-скоро естествена в резултат на все по-комплициращата се обстановка. Като се има предвид царската политика, която винаги е подчинена на лавиране и изчакване, и като разбира, че германският кораб бавно, но сигурно потъва, а с него и българският сателит, на царя му е станало ясно, че път за спасение няма. Най-вероятно това заключение и голямото напрежение довеждат до смъртта му. Дали ако царят не е починал година преди коренната промяна от 9 септември, щеше да остане жив, е трудно да се каже. Но може да се предположи, че като се има предвид съдбата на Николай II и на царския брат княз Кирил, царското оцеляване е съмнително.


За деветосептемврийската политическа, социална и икономическа промяна нямат заслуга българските комунисти, които я извършват. България се озовава в ролята на пешка на Великите сили, които предопределят нейната съдба за четири десетилетия и половина, като решават страната да бъде в съветската сфера на влияние. Това е период, който все още усилено се изследва от историците и се дават диаметрално противоположни оценки. Но, разбира се, в бъдеще историческата наука ще даде най-правилната преценка за режима, управлявал след 1944 г. След 9 септември българската армия дава своя принос за разгрома на нацизма и безспорно десетките хиляди убити и ранени български воини допринасят за по-благоприятното положение на страната след края на войната. България дори запазва Южна Добруджа, територия, която придобива месеци преди влизането си в Тристранния пакт. Но тази територия е отстъпена от Румъния, която е също германски сателит. Какво ли щеше да бъде положението на това парче земя, ако Румъния бе на страната на съюзниците?

През периода на Втората световна война България води предпазлива и адекватна външна политика, тъй като няма много алтернативи. Разбира се, по никакъв начин не трябва да се отричат на управляващите тяхното германофилство и тяхната съветска фобия. И ако не може да се избегне присъединяването на страната към Тристранния пакт, то не е необходимо да се допуска голямата грешка прибързано да бъде обявена война на Великобритания и САЩ. Дали България можеше по-рано да излезе от германската орбита, е твърде съмнително, защото ако бе направила по-решителен опит през пролетта и лятото на 1944 г., това можеше да й струва твърде скъпо. Едва ли германците биха се поколебали да заменят управляващата клика с крайни привърженици на Райха.

В годините на Втората световна война България се опитваше да води разумна външна политика. Но не бива да се подценява фактът, че тя е една малка страна, а не Велика сила и отгоре на всичко това страна, която бе сред загубилите Първата световна война. И ако не бе грубата грешка на управляващите от декември 1941 г. страната можеше дори да се размине с опустошителните съюзнически бомбардировки или поне те можеха да бъдат с по-малък интензитет.