Демокрацията – мит или реалност

В това съчинение ще разгледам демокрацията като форма на управление в буквалния речников превод на понятието. Също така ще се опитам да дам свое обяснение на термина демокрация и дали тя е съществувала, дали съществува и дали ще съществува, защото, както изглежда, всеки тълкува тази гръмка дума както му е изгодно в дадения момент.
А ето какво откриваме за думата демокрация в речника:
Демокрация - форма на държавно управление, при която властта принадлежи на народа - народовластие. (Колектив, Речник на чуждите думи в българския език, 1982 г.)
Както проф. Андрей Пантев пише: «Кой през последните 200 години не управлява от името и за благото на народа?». (Пантев, А., Историческата еволюция на политическата демокрация, 1997 г.) Дали Демокрацията действително е нещо много хубаво и ако е, защо тя не е установена постоянно на земята по-рано, например през Средновековието, а защо не и преди това. Дали тя е най-подходящата форма на управление - диктаторските режими също не са за пренебрегване. При диктаторските еднолични режими отговорността е ясно изразена. Тя се търси от диктатора, разбира се, след неговото падане (например Пиночет в Чили, Тодор Живков и т.н). А ако диктаторът има шанса да си отиде от този свят като такъв, то неговото развенчаване посмъртно е почти сигурно. Например Сталин, който беше всичко за всички в соцлагера до 1953 г., след това стана причина за всички неуспехи и провали на социализма.
С какво тоталитарните режими са по-лоши за обикновения човечец от управленска гледна точка? Както пише Трайчо Костов в писмо до Георги Димитров през 1945 г. "Няма по-популярна власт от тази, която ще осигури газ и храна на селяните». Трите големи тоталитарни режима на двадесети век не се отличават кой знае колко един от друг, а напротив, по скоро си приличат. Комунизмът в Русия, дошъл на власт чрез революция или преврат, въпрос на тълкуване, фашизмът в Италия, дошъл на власт чрез поход към столицата Рим, и националсоциализмът в Германия, дошъл на власт чрез демократични избори. И трите режима разчитат на тълпата, нещо типично за тоталитарните системи, също изключителна роля играе пропагандата и на трето, но не последно място, приобщаване на интелигенцията към властта, а онази част от нея, която не се преквалифицира, се унищожава или прогонва. У нас след 9 септември 1944 г. една част от интелигенцията принципно си е ляво ориентирана и се присъединява към новата власт. Друга част от нея трансформира своя мироглед и също застава в редиците на подкрепящите новия строй. Но интелигенцията, която не възприема постулатите на новата върхушка, е заличена или прокудена. След 1989 г., когато 45-годишната ера на социализма в България приключи, се наблюдаваше горе-долу същата картина. Всички, които бяха част от комунистическото управление, бяха заклеймени, а склонните към политическа еквилибристика бързо се ориентираха в ситуацията, накъсаха партийните си билети и хукнаха по църковните храмове да палят свещи и да се молят на Всевишния, Когото до вчера яростно отричаха.
Изключително важно обстоятелство при едноличните режими е култът към личността. Това явление се наблюдава при големите тоталитарни системи на последното столетие на второто хилядолетие - например Дучето е обичал да е сред тълпата, да говори, да се шегува, да лови риба и после да я продава като обикновен продавач. Междувременно пропагандата работела с пълна пара - всички постижения, открития и други важни събития се приписвали на Мусолини. Например, в една гробница екскурзовод разказвал някаква история, посочил старинен надпис и казал, че още не е разчетен. Тогава една жена се провикнала: "Значи Дучето не е идвал тук, защото ако е идвал, той е щял да разчете надписа.” (Пантев, А., Историческата еволюция на политическата демокрация, 1997 г.)
Мусолини забранил да се празнува неговата петдесетгодишнина с мотива, че трябвало да остане вечно млад.
Ако все пак трябва да се избере най-успешният тоталитарен режим на нашия век, може би тази титла ще бъде присъдена на комунизма поради факта, че той просъществува най-дълго, пръв се появява и последен загива. Защо просъществува най-дълго не може да се отговори накратко, но може да се даде следното  мнение: комунизмът просъществува най-дълго, защото не беше агресивен в такава степен като например националсоциализмът. Не трябва да се мисли, че комунизмът е някакво кротко агне, не бива да се забравят милионите жертви на сталинизма и  архипелага ГУЛАГ. Но на съвестта на националсоциализма тежат 6-те милиона зверски избити евреи и десетките милиони избити, осакатени и осиротели през Втората световна война.
Да видим какво е положението с първата демократична република САЩ и дали тя е действително демократична.
Една наистина демократична република би ли се примирила, а дори и толерирала в известен смисъл, най-тежкото и унижаващо човешкото достойнство обстоятелство за един индивид – робството?
В Декларацията на независимостта, написана от Томас Джеферсън и обявена през 1876 г., се казва:
„всички хора са създадени равни, а техният създател ги е дарил с някои неотнемаеми права, измежду които правото на живот, на свобода и на стремеж към щастие*. И за да гарантират тези права, хората си учредяват управление, което извлича справедливата си власт от съгласието на управляваните.” (Дянков, Кр., Документи на американската демокрация, 1990 г.)
Видно е, че някои са по-хора от други. Също е видно, че някои хора са по-равни от други човешки същества. Определено този текст не е съотносим към предците на настоящите афроамериканци, които са третирани по начин, който няма нищо общо с човещината или равнопоставеността. А колко от негрите достигат живи и здрави до американската територия? Колко от тях умират по пътя от нечовешките условия, на които са подложени от търговците на роби, чиято основна цел е да натоварят на корабите си  колкото може повече черна стока от африканския континент. Безкрайно унизителната картина на робските пазари, където човешки същества, които имат само един грях, че са с черен цвят на кожата, биват продавани като добитък. И кой всъщност е онзи, който решава кой цвят е приоритетен? Бялата раса е дала много за развитието на света, но дали не е извършила повече злини спрямо човечеството и природата?
И защо се стига до кръвопролитната гражданска война от 1861-1865 г.? Как се получава това разделение на янките от Севера и федералистите от Юга? Издигането на две абсолютно противоположни идеи -  на южняците, че трябва да има робство, че чернокожите не са нищо повече от стока, която принадлежи изцяло на техните господари и другата идея на хората от Севера, които са против робството и за еднакви права както на бели, така и на черни. Не може да се заключи еднозначно имало ли е начин да се избегне братоубийствената война, но малката подробност от конституцията от 1776 г., че хората се раждат свободни, е допринесла изключително много за робството, защото не се казва, че като се родят свободни, трябва и за в бъдеще да останат такива. това го виждаме вече след 113 години в конституцията на Френската република. Там се казва: хората се раждат свободни и остават такива. Както проф. Пантев отбелязва: «разликата в двата конституционни текста е незначителна като изрази, но огромна по тълкуване.» (Пантев, А., Историческата еволюция на политическата демокрация, 1997 г.)
Ако се направи опит за сравнение между американското робство и неговия събрат европейското робство - крепостничеството, може да се каже, че от една страна, робите са били в малко по-изгодна позиция от гледна точка на трудово-производствените операции. Ако задължението на един роб е да спи и да работи и колкото е възможно по-малко да яде, то задълженията на един крепостен са същите, но вече той е зависим и от природните фактори - дали годината ще бъде плодородна или ще бъде сушава или ще има други природни бедствия, които влияят негативно върху задълженията му към неговия господар. Ако не успее да произведе необходимата продукция, той трябва да я купи, за да плати данъците си. Но от друга страна, крепостният все пак е разполагал с известна свобода и не е следен постоянно от надзирател с камшик в ръка, каквато е картината в плантациите в Америка. Крепостничеството официално е забранено в Англия през 1660 г., горе-долу по същото време то е забранено и във Франция.
Робите в Америка са два вида: домашни и плантаторски.  Безспорно в безкрайно по-добро положение са домашните, защото те съставляват прислугата на господарския дом и поради тази причина трябва да бъдат обличани и хранени по-прилично. За разлика от домашните, плантаторските роби живеят в нищета и недоимък, но на плантациите никой не ги вижда в какво състояние се намират. От тях се иска само да работят и пак да работят.
Как е възможно демокрация като Щатите да търпи такова нещо почти един век? Дали наистина е демократично обществото, което търпи такива варварски средства за производство и забогатяване на един неголям кръг за сметка на много други хора, измъчвани, малтретирани, а дори и физически унищожавани чрез непосилния труд, който са принудени да извършват.
«Но да не забравяме как колонистите успяват първо да станат автономни, а после и независими от европейските дворове. Нали по същия начин - с много труд и малка консумация. Това е началото на така наречената протестантска етика.» (Пантев, А., Историческата еволюция на политическата демокрация, 1997 г.)
Безспорно за бързото извоюване на независимостта на Америка извънредно много допринася изтичането на мозъци от Европа. Първоначално хората насилствено се изпращат в Америка, за да населят новите колонии, защото в родината им има пренаселване, но после се получава така, че способните хора свободно заминават към Новите земи, защото там могат да се реализират. В Америка има огромни площи, които само чакат да бъдат култивирани, а това е предизвикателство точно за такива способни и начетени хора.
Но „цивилизоването” на обширните територии в Америка е основната причина за заличаването на цяла раса – червената. Апропо, индианците също по подобие на негрите са смятани за низши същества и колкото по-бързо бъдат заличени, толкова по-малко проблеми ще имат управляващите. Но индианците не позволяват да бъдат трансформирани в роби, а с оръжие в ръка, колкото и да е примитивно това оръжие, отстояват правата си на законни жители на американските територии. Ето какво пише Джеферсън в Декларацията на независимостта по отношение на коренните американски жители:
„…безмилостните индиански диваци, в чиито известни правила на войната влиза безогледното избиване на хора от всякаква възраст, пол и състояние.” (Дянков, Кр., Документи на американската демокрация, 1990 г.)
Няма как едно управление да говори така за своите бъдещи поданици. Може да се заключи, че в плановете на управниците на новата държавна структура категорично не влизат индианците като съставна част на новото американско общество. И като че ли индианците са натрапниците, които воюват за чужди територии. Тази безцеремонност на колонистите довежда в крайна сметка и до ликвидирането на индианската раса и култура.
Големият просперитет на САЩ  от края на деветнадесети и началото на двадесети век, а така е, разбира се и днес, се дължи на европейските мозъци, намерили поле за изява от другата страна на Атлантическия океан.
От друга страна пък Европа все повече и повече затъва спрямо Щатите и така се стига до днешното положение - САЩ диктува, Европа изпълнява както във военно, така в голяма степен и в икономическо отношение.
Във военно отношение се знае, че САЩ имат водещата роля в Североатлантическия съюз, колкото и да не е приятно това на някои отминали вече военни сили като Англия и Франция. Отминали като водещи в световната политика, а не отминали по принцип, защото водещи в световната политика се явяват Щатите и техните съюзници от едната страна на барикадата и Русия, Китай и други по-малки страни от другата.
Но все пак в края на второто и началото на третото хилядолетие като цяло водеща роля може би играят американците. В подкрепа на това мнение е достатъчно да си припомним Босна и Херцеговина (1995 г.) и по-пресния пример-  Косово. Успя ли някой да спре тенденциозната акция на американците? Разбира се, не всички очакваха това да стори Русия, но както при Босна, така и при Косово, Русия се огъна и не посмя да заеме категорична позиция, естествено, изключвам изявленията и другите форми на протест, които не доведоха реално до спиране на войната между сърбите от една страна и американската супервоенна техника. Дали Русия не можеше да спре Щатите или просто не посмя, защото това може би щеше да означава война с неясен край или напротив, с твърде ясен край, но край, който е неизгоден за цялото човечество. От друга страна, американците може и да се главозамаят и да предприемат още по драстични намеси във вътрешните и външните работи на суверенни страни с мисълта, че никой не може да ги ограничи или спре.
Както Андрей Пантев пише: "С какво баските, кюрдите или ИРА са по-лоши от чеченците или косовските албанци? Нямат ли и те право на автономия? Както толерираните от Запада малцинства се борят за независимост, така и тези малцинства, които се намират в самия Запад, се борят за свободата си, но на тях никой не им обръща внимание, а дори напротив, прави се всичко възможно да се заглушат и унищожат. (Пантев, А., Историческата еволюция на политическата демокрация, 1997 г.) Достатъчно е да се направи едно сравнение колко хиляди албанци са в Косово и колко Милиона кюрди са в Турция, но едните са борци за свобода, а другите са терористи и трябва да бъдат избити до крак.
Русия не помогна на сърбите през пролетта и лятото на 1999 г., но може би за себе си има право, защото без да й пречи Западът спокойно ще се разправи с чеченските бунтовници, с които има проблеми още от деветнадесети век. Дали чеченците са бунтовници или просто борци за свобода явно е въпрос на тълкуване и на гледна точка. разбира се, това се отнася не само за чеченците, но и за всички останали малцинства, които търсят своите права и дали не търсят прекалено високи права. Например косовските албанци само чакаха сръбските военни части да бъдат прогонени от Косово и започнаха саморазправа с невинни сръбски граждани. Това правилно ли е?
От човешка гледна точка е недопустимо да бъдат измъчвани, изнасилвани и убивани хора и ако това е демокрация, всеки що-годе нормален човек би бил неин противник.
САЩ направиха показно на тема как се прави изкуствена държава. Примерът е Косово. Най-напред беше съсипана сръбската държава, след това с благословията на международната общност бе дадена автономия на тази изконна сръбска територия, а накрая отново под диктата на Щатите Косово стана независима държава. Подобен беше моделът, който България се пробва да приложи по отношение на Македония през десетилетията между османството и комунизма. Но съвсем резонно и разбираемо София нямаше успех за разлика от Вашингтон.
По принцип в днешния момент за демократично се приема общество, в което има свободни и честни избори. Партията, спечелила мнозинство, оформя управленското тяло на държавата, но ако няма абсолютно мнозинство, търси коалиционни партньори, което, разбира се, й коства едно или повече правителствени кресла или други властови привилегии. Другите партии, които са загубили изборите, минават в опозиция и им остава само да търсят грешките на управляващите и да трупат дивиденти за следващите избори. Освен че трябва да търси постоянно грешките на управляващите, опозицията трябва да играе ролята на коректив. Нейна задача е  да помага в парламента, особено при извършването на законодателната дейност, а не след като дойде на власт да се сети, че тези закони не са добри и да тръгне да ги променя, защото по този начин държавата не върви напред, а стои на едно място, дори по-лошо, връща се понякога и назад в своето развитие. Като пример може да се посочи България. След началото на т.нар. демокрация всяко правителство смята, че историята и летоброенето започват с него. Всяко правителство почва някакви си реформи, които в по-значителната си част са нови и не почиват на принципите на приемственост и дългосрочност. След 1989 г. България беше управлявана от редица правителства. До 1997 г. нито едно не успя да изпълни цял 4-годишен мандат. През 1997 г. дойде на власт дясно правителство, което успя да завърши своя управленски мандат. След него през 2001 г. кормилото се пое от центристко правителство, оглавено от сина на последния пълноправен български цар. През 2005 г. управлението продължи преместването си наляво и се състави коалиционно правителство, което трябваше да се води лявоцентристко, но по същество си беше ляво, въпреки че направи някои крайно десни постъпки. През 2009 г. стрелката на политическия спектър се превъртя и отново започна своя цикъл от дясно на ляво. Дойде следващият управленски експеримент за страната, който може да се охарактеризира с една дума и тя е бойкокрация.
Тъкмо при първото пълномандатно правителство след падането на тоталитаризма се демонстрира сила и безкомпромисност, но не в добрия смисъл. Акт на политическа злоба, липса на всякакви ценности по отношение на историческата памет и накрая, но не на последно място, изключителна управленска недалновидност. Може да се посочи взривяването на една от най-солидните сгради у нас – Мавзолея на Георги Димитров. Въпреки специалистите, които проучваха възможността за вдигането на Мавзолея във въздуха, не успяха от първия път да постигнат целта си. Това беше наистина здрава сграда, която трябваше да служи на страната. Разбира се, в днешно време поставянето на мумифицирани тела на показ в някакви сгради, за да ги посещават хората и да им се кланят, е крайно несъстоятелно и дори глупаво. Но след като подобен исторически паметник е създаден от комунизма в центъра на София, той трябваше да бъде превърнат в музей или друго полезно нещо за страната. Никой не може да избяга от историята си, така че подобни вандалски постъпки говорят за ограничеността и плиткоумието на тези, които ги вършат. Както комунистите не успяха да заличат историята преди 9 септември, така няма да се заличи и тоталитарното време. Много е важно един народ да познава своята история, за да не изживее отново всичките катастрофи и разочарования от нея. В най-новата българска история има примери на авторитаризъм, въпреки че се смята, че страната има демократично управление.
Диктатурите са твърде подходящи, а дори и задължителни за недостатъчно развити общества. При диктатурите едно от най-важните обстоятелства е слабо развитата или липсваща организирана престъпност.
С голяма доза увереност може да се твърди, че по-доброто управление от демократичното е меритократичното. При меритокрацията управляващите са най-добрите. Те са доказали това с дела, а не с думи, лобизъм и пари. Но е далеч по-лесно при военните и в спорта да се наложи подобно управление отколкото в политиката. Също би могло да се предположи, че по-добра форма на управление е технокрацията, при която учените и експертите управляват бъднините на държавата. Но при технократично управление паритетът е задължителен между научните направления, защото в противен случай посоката на развитие може да бъде фатална.
Факт е обаче, че демокрацията или това, което се подвизава като управление, в развитите страни се е наложило и в обозримо бъдеще няма шанс за рязка промяна на този управленски модел. Така че това е реалната демокрация, а онази, която в буквален превод на думата означава народовластие, е просто мит. А и няма как да бъде иначе. Може ли обикновеният човек да се произнася по въпроси, които са тясно специализирани и се нуждаят от експертни отговори. Такъв е въпросът за ядрената енергия.
Ако демокрация означава дословно народовластие и ако в България след 1989 г. имаше демокрация, нямаше да има въздушен коридор през страната за САЩ, които го поискаха и получиха от първото правителство, изпълнило цял управленски мандат. Нямаше да има, защото българският народ в голямата си част не беше съгласен през въздушното пространство на държавата да прелитат натовски самолети, които безпощадно бомбардираха съседна Сърбия. Но от политическа гледна точка това решение беше единствено възможно, защото в противен случай правителството щеше да прекъсне или най-малкото силно да затрудни пътя на България към НАТО. Една от основните цели пред България беше евроатлантическата й интеграция.
Може с голяма доза увереност да се заключи, че демокрация в смисъл пряко управление на народа е нямало, няма, а и няма как да има.
Виктор Юго казва:
"Няма нищо по-силно от една идея, чието време е дошло". (Пантев, А., Историческата еволюция на политическата демокрация, 1997 г.)
Е, идеята за демокрация съществува, но начинът, по който да се реализира, все още убягва на човечеството, така че нейното време все още не е дошло и е твърде съмнително дали ще дойде. Много хора по различен начин тълкуват въпроса що е демокрация.
Васил Митаков, който е бил министър на правосъдието в първите години на Втората Световна война, в своя дневник през 1938 г. записва твърде точна сентенция:
«...едно и също нещо при едни обстоятелства е велико дело, при други обстоятелства е престъпление. Всичко зависи от момента. (Митаков, В., Дневник, 2001 г..)
В потвърждение на тази аксиома могат да се посочат пиратските и безогледни бомбардировки над България от иначе демократичните САЩ и Великобритания през Втората световна война. С какво мирните жители на страната застрашаваха западните демокрации? Или просто действаше правото на по-силния и максимата, че победителите не ги съдят. Вярно е, че българското правителство на Богдан Филов допусна две крайно глупави грешки като обяви война на САЩ и Великобритания. Но за целия свят, бил той демократичен или тоталитарен, беше ясно, че тази война е на хартия. България е единственият прогермански сателит, който не изпрати нито един войник да се сражава срещу СССР, САЩ и Великобритания. Едва ли обикновените жители на западните демокрации са били наясно какво правят техните демократично избрани управляващи. Едва ли са знаели, че избиват невинни жени, деца и старци. А Хирошима и Нагасаки? Те не бяха ли отново проява на краен тероризъм? Когато се извършиха опустошенията над тези японски градове, Втората световна война практически беше спечелена от съюзниците. И защо все още няма историческа присъда над извършителя? Защото извършителят е все още световен лидер, но когато загуби този приз, той ще бъде осъден дори по-сурово, отколкото заслужава.
Има няколко последователни стъпала, които трябва да се изкачат от всеки управляващ в посочената последователност, за да има прогрес. Те задължително трябва да бъдат кредо на съвременните демократични български управляващи:
Най-напред всички, които имат амбиции да управляват, трябва коренно да променят своя мироглед. И от мисълта за собственото благо да следват следния макиавелизъм, който се явява стъпало №1: „Обичам родината повече от душата си". (Макиавели, Н., Владетелят, 2001 г.)
Това е трудно, даже много трудно, затова добрите управници са малко. Едва когато тази мисъл на Макиавели е станала част от мирогледа на евентуалните управляващи, идва второто стъпало, което откриваме в следната антична сентенция:
„Благото на народа трябва да бъде висш закон.» (Нурижан, Ж., Латински сентенции и мъдри мисли, 1945 г.)
Третото стъпало е, когато това благо придобие конкретни измерения. Древнокитайският мислител Конфуций посочва двата най-важни компонента за един благоденстващ народ:
«В управлението първата грижа за народа е той да се замогне. А втората - да се просвети.» (Конфуций, Поучения, 2001 г.)
Когато предните стъпки се изпълнят в указаната последователност, стигаме и до поддържането на един народ в цветуща форма. Просто управниците не трябва наново да търсят начини, а да адаптират и следват една мъдрост, издържала изпита на времето:
«Императорът е ездач, служителите и законите са юзда и поводи, а народът - кон. За да направляваш добре коня, трябва правилно да го заюздиш, стегнато да държиш поводите и да препускаш умерено, с оглед на силата и възможностите му. Само тогава не ще е нужно да се затяга юздата и да се пришпорва болезнено - конят сам ще се носи напред.» (Конфуций, Поучения, 2001 г.)
Някой може да репликира в смисъл, че България няма император, което е безспорен факт. У нас водещата роля на властовите механизми е отредена на министър-председателя. Юздата на страната се нуждае от остра оптимизация, но не такава, каквато всяко правителство прави след 1989 г. Всяко новоизбрано правителство започва чистка в администрацията под предлог, че прави оптимизация, а фактически разчиства неудобните служители. След чистката започва назначаването на «свои» хора. «Поводите», т.е. законите, също са на недобро равнище. Много добри закони има, но тяхното изпълнение е невъзможно. Дали не трябва да се създаде у нас специален закон за изпълнение на законите?
Ако се създаде подобен закон и ако той е работещ, значи целта е изпълнена. Но може би има кръгове, които нямат интерес от една работеща и качествена държавна нормативна уредба.
В заключение може спокойно да се каже, че най-популярният политически строй през XX и XXІ в. – народовластието, е по-коректно да се нарича народоупълномощаване, защото народът упълномощава дадена партия или партии за определен срок да управляват държавата от негово име.

Д-р Иван Янев